връх Ранарапалка, 6 162 m, Перу

През лятото на 2018 имах щастието да сбъдна отдавнашната си мечта да пътувам в Южна Америка. Всичко започна съвсем неочаквано с телефонно обаждане в един мрачен февруарски ден:
– Искаш ли да организираш и водиш трек в Перу? – без никаква прелюдия попита Виктор.
Докато се чудех какво да отговоря, отмивайки калта от обувките си на селската чешма в Шипочане, фантазията ми вече беше прелетяла Атлантика и пътуваше в Андите. Последваха няколко месеца трескаво събиране на информация, логистика, проучване на карти и възможни маршрути и след един следобед пакетиране на багажа и няколко бири за „сплотяване на колектива“ на поляната на Цвети и Митко се озовахме на Терминал 2 с по 32 кила багаж. Кацнахме в Лима по тъмно след 17 часа полети, летища и митнически формалности. С отварянето на вратите на летището ни посрещнаха тълпи от съмнително изглеждащи шофьори, които се надвикваха, предлагайки ни транспорт до хотела. Въздухът бе влажен, пропит с тежката миризма на бензинови пари, индустриален смог и океан и докато таксито си проправяше път през бедните квартали на столицата имах сюрреалистичното усещане, че сме попаднали във филм на Робърт Родригез. Безумният трафик от коли, автобуси и закрити триколесни мотоциклети, с които щяхме да свикнем в следващите дни, успяваше да премине през кръстовищата под неспирния съпровод на клаксоните и като по чудо без инциденти, ръководен от някакви неизвестни за мен закономерности.
Часовата разлика си казваше думата и въпреки умората от пътуването успяхме да дремнем само няколко часа. Последва опознавателен, културно-кулинарен тур в Лима и бяхме готови да поемем към планините. Автобусът приятно ни изненада с комфорта си и нощта се изниза неусетно. За разлика от навъсеното време в столицата, Уарас ни посрещна със слънце и ясно небе, чиято синева прорязваха заснежените върхове на Кордилера Бланка. Очакващият ни трек налагаше да си набавим храна и след като метнахме багажа в хотела се осведомихме за местоположението на пазара и се отправихме натам. Пазарът сам по себе си заслужава отделен пост, но за това някой друг път. Посрещна ни изобилие от екзотични плодове и зеленчуци, повечето от които нямахме никаква представа какви са, а месото и рибата за наш ужас се продаваше директно върху сергиите. Насядали на ниски столчета или направо на земята, местните жени бяха разпънали шарени черджета и предлагаха топли домашни питки и сирене.
Мисълта да прекараме следобеда в хотела ни се струваше крайно неуместна и излязохме за първата си аклиматизационна разходка. Нетърпеливи да видим планината, в която ни предстоеше да скитаме, издраскахме по черния път до езерото Уилкакоча и пред нас се ширна безкрайната красота на заснежените върхове на Кордилера Бланка. Поснимахме и с последните слънчеви лъчи се спуснахме обратно в Уарас.
В следващите дни направихме няколко аклиматизационни трека, тествахме как ни се отразява височината, и по препоръка на местните се наливахме с чай от кока до втръсване. След три нощувки на 4 300 м. се преместихме в Карас, от където щяхме да тръгнем към основната ни цел – за част от групата това бе Алпамайо, а за останалите трекът Санта Круз.
В уречения ден се натоварихме на един микробус и се запътихме към Кашапампа, където ни чакаха носачите и мулетата. Пътят постепенно се изкачваше, следвайки напоителния канал, който идваше от планините и напояваше през дългия половин година сух сезон терасираните ниви, засети с киноа, пшеница, царевица и ръж. Кактуси, алое и евкалипти растяха в прахоляка край пътя, а пред неизмазаните къщи необезпокоявани съжителстваха прасета и кокошки.
В следващите дни навлязохме в долината Санта Круз и достигнахме до базовия лагер под Алпамайо. Разположен в амфитеатъра на ледниците в подножието на самия връх, лагерът бе последния зелен оазис преди ледените драперии на Алпамайо. Гледките, които ни заобикаляха мога да опиша само по един начин – трябва да се види!
На следващата сутрин, след поредната доза чай и високопланински омлет, с част от групата продължихме към превала Пунта Унион, а другите оставихме да стягат инвентара за изкачването по стената. В късните часове на спокойния и безоблачен следобед ни застигна лошата новина за паднала козирка от стената и загинали катерачи. Марто, Виктор и Алеко се притекоха на помощ на перуанския гид, който бе загубил клиентите си в лавината, включвайки се в издирвателната операция и в крайна сметка взеха трудното решение да прекратят изкачването в името на безопасността на групата.
Така трекЕрите се увеличиха с още трима ентусиасти и с малки промени в първоначалния план продължихме по маршрута. Върховете се сменяха с долини, които отново ни изкачваха до превали и зашеметяващи гледки към други върхове. Четири дни по-късно краката ни отново стъпиха на асфалт и се завърнахме в цивилизацията.
А сега накъде? Мачу Пикчу естествено, ще отговорят всички. За да успеем да се вместим в оставащото време се налагаше да вземем вътрешен полет до столицата на Инките. Улиците на Куско гъмжаха от туристи и продавачи на какво ли не. Това, което поразяваше обаче бяха цветовете – пъстри шарки грееха от всякъде. Куско предлагаше от всичко – храмове от времето на Инките, колониална архитектура от епохата на испанското завоевание, магазини за туристи, ресторанти и изпечени шарлатани. Пък и летището бе насред града!
Въпреки многобройните снимки на Мачу Пикчу, които всички бяхме виждали, загадъчният град на Инките ни порази със своята уникалност, докато се лутахме из каменните му улици. А само като си помислим, че можеше и да не отидем!
Времето ни неумолимо изтичаше, а и умората се понатрупа. След последен тур на пазара, снимки, купуване на подаръци, внимателно пакетиране и претегляне на багажа се озовахме отново на летището в Лима.
Докато летяхме към Европа вече планирах следващо пътуване в Перу!

Titi Mira